Какво се случи?
Преди 299 дни написах един пост, в който описах всичко, което желаех онзи 7 ноември. Ще ви помоля да прочетете него първо, защото това е нещо от сорта на продължение. Ще ви разкажа какво се случи, но ще започна от малко по-далеч.
Когато бях малък посрещах залезите с огромна почит и задоволство, че цял ден съм си жулил краката по Боянските улици, покатерен на един голям камък, забит на необичайно място под псевдо-супермаркет-а, явно изтърколил се преди хиляди години от морените. Когато бях достатъчно пораснал за да мога да се кача сам върху него прекарвах вълшебният миг на изгубване на слънцето зад хълма легнал отгоре му. И по някое време се чуваше викът на майка ми отдолу, призоваващ ме ‘веднага да се прибирам за вечеря’. 
Пускаха ме сам до магазина когато бях на пет и единственото притеснение беше да не би да не се огледам на улицата и да ме бутне някой. За това се оглеждах три пъти. После изтичвах до бакалията и си купувах сухи пастички Балкан (каквито все още обожавам) и се връщах доволен вкъщи, вероятно с изпразнена торбичка до долу. После се появиха наркоманите. Камъка се обсипа с нескопосани графити, разни изцъклени батковци ме гледаха отдалеч със замъглен поглед. Случваше се да намерим и по някоя дамска чанта, захвърлена в храсталаците покрай пощата, олекотена от всички ценности които е съдържала. Страх ме беше да гледам залеза от обичайното място или да ида до магазина ако онези бяха на стълбите към Ханчето.
Отидох до София. Изпълних желанието си за зимата. Коледа отново придоби смисъл. С Мартин се возихме на старинен трамвай, а на Мими подарих едно тефтерче, което да пази мислите ѝ, за да има нещичко, което да ѝ напомня за мен. Много думички бяха и нито една не беше изразена с емотиконка. Всичко беше тихо из Бояна и за да се стигне до нас трябваше да се мине през една доста солидна преспа, стигаща до коленете ми. Пътувайки обратно си казах, че пак ще ида лятото. Така и сторих. За жалост тогава видях твърде много..
Мими ме посрещна на автогарата, поразходихме се с трамваите, прегръдка и едно обещание, което все още чака своето изпълнение. И на следващият ден се видях с Марто. Разказа ми за куршумите, летящи през Боянско Ханче, сподели ми какви са хората около него и си говорихме за бъдещето. Говорихме си доста за бъдещето. Бояна пропада. Пълна е с крадци, измамници и пияници. Онези от които се страхувах преди десет години сега са въоръжени и са се превърнали в хора без капка жал. Които са оцелели, всъщност. Тътен от бомба вечер все още се чува от време на време, хората пред магазина ме гледат подозрително, а продавачката в книжарницата я няма. И има хиляди маски, хората са се отчуждили. Преди да имаш съсед значеше да имаш приятел, човек на който би поверил и най-скъпото си. Сега да имаш съсед значи да се налага да търпиш досажданията и прищевките на някой непукистичен чичка и клюките на жена му. Трудно беше да понеса една подобна София, гледайки как кварталът в който имам толкова мили и скъпи спомени се е превърнал в едно от местата, на които не би ви се искало да бъдете.
И така. Желанието да посетя любимите ми хора се превърна в желанието да опазя любимите ми хора. Заминах си от София с горчивина в сърцето, защото знам през какво е минал най-добрият ми приятел и не мога да позволя да премине през още толкова.
Искам да стисна ръката на Марто, да си поговорим както едно време.
И да, стиснахме си ръцете. Като братя.
Защото когато сме заедно винаги има буря.
Постнато на 
2 
Marto @ 1:41 29 ное, 2009
Nikoga nqma da te ostavq…
bendi @ 8:44 17 яну, 2010
Zdraveite,mnogo molia ako imate spomeni za bojanskoto tramvai4e da mi pisete na poso4enia mail,snimki i vsi4ko….nikude ne otkrih nisto za nego i mnogo hora misliat 4e si fantaziram,a seljacite napulnili sofia da ne govorim.:)