За София, бъдещето и спомените
Снимка: Flickr профила на Sweti
Аз съм сантиментално същество. Пазя кашони със снимки, не изхвърлям вещи и всеки предмет около мен има история. Рядко говоря за това в блога си, но човек понякога има желанието да опише чувствата си някъде, където знае, че ще бъде чут. Вероятно на някой би му било изключително безинтересно да чете подобни постове тук, но хей! По-добре да пиша тук думите си от колкото да си говоря сам. Та както някои от вас вече знаят–родом съм от София. Тогава особен град с по-малко таратайки от колкото хора (сега–обратното). Имахме две коли–чисто ново BMW, което караше дядо ми и черна Волга, която наричахме Баба Наста. Защо в семейството ми я наричахме така–не знам, но си беше нарицателно за колата. С нея ходехме до Дупница, при братовчедите или до Добрич при вуйчо и вуйна. Имах навика да взимам ключовете за колата и да слушам радио вътре. Вкъщи имаше и две черни радиостанции, с големина на тухла и не особено добро приемане на сигнал между двете. Но когато насочех антената на една от тях към Копитото улавях радиостанциите на таксиджиите. И животът беше по-простичък. Например спомням си как дядо ми каза, че ще ме запишат на забавачка в читалището–„Дедо, утре ще идеме еййй там горе в читалището, там ще се запознаеш с много дечица на твоята възраст“. Все закъснявах за проклетата забавачка, защото обичах твърде много да ям на закуска попара с чай.
Въобще не се шегувам!
Спомням си и четвъртият ми рожден ден. Стринка и Дени бяха дошли и ми подариха комплект пластмасови войничета (които вероятно са били първият ми досег до стратегическа игра). Излизах навън и по цял ден играехме със съседите. По-късно пък в предучилищната имах първи досег с учение на чужд език–имахме фънки господин по английски с китара, който ни учеше на английски песни (например Old Mc’Donald Had a Farm) и оцветявахме разни книжки с котета и тем-подобни детски картинки.
"И-я, и-я о" xD
Спомням си колко досадно ми беше в първи клас. Вече се бях научил да броя със стотинки и да чета от комикси (“Том и Джери“ и „Мики Маус“), та трябваше да пиша разни ченгелчета и да събирам 0+3. А в големите междучасия бях отвратително зле пазейки вратата, докато играехме футбол. Тогава се научих как се правят съвсем простички самолетчета от хартия. Тогава успях и да си изкълча крака скачайки и стъпвайки накриво в двора на ОУ „Цанко Церковски“. Там пък се замеряхме с кестени и учителите постоянно ни се караха. А по средата на втори клас наш’те решиха да се преместим на морето и купиха къща в Балчик.
Детството ми приключи с това преместване общо взето.
Та може да се каже, че аз свързвам всички приятни спомени от детството ми с този град и го обичам по един особен начин, който ми е трудно да опиша. Бяха годините на Хъшовете, Клуб НЛО, Къци Вапцаров, анимациите от 3 часа по втори канал и приказките на Лакът Брада от 8 без десет. Хората не бяха толкова завистливи и подмолни. Нямаше молове. Никой не пазаруваше от Билла, а от пазара Иван Вазов. Павлово бе асоциирано с ченгетата от изтрезвителното и апартамента в близкият блок, а Южният Парк все още ми е в главата с огромен мигащ надпис „ВЪРТЕЛЕЖКИИИ!! ЗАХАРЕН ПАМУК!!“, който ме хвърляше в еуфория.
И сега, почти 8 години след като се преместих изпитвам неистово желание да се завърна в този цирк на изнервени хора и хаос на машини и бетон в който се превърна София. Почти всички мои приятели отиват натам след завършването. Наречете ме луд, но съм градско чедо. Две години след като се преместихме не можех да заспя вечер без нещо да ми шуми. Беше ме страх от тишината.
Мечтая да сменя околната си среда. Да мога да излизам вечер с приятели и да живея живота си по собствените ми норми. Искам свободата, която ще ми даде завръщането към градът, обграден от планини. Снегът до коленете и тихият вечерен автобус 64 до Бояна.
Наближава Коледа. Знам, че го знаете, но е добър начин да сменя рязко (или не чак толкова рязко) темата. Забелязвам, че хората са забравили смисъла на този празник. Не е до толкова Рождество Христово, колкото е завръщане на вярата в хората. Да бъдеш с най-близките си и да мечтаеш за по-добро утро. Да празнувате заедно собственото си обединение. Да звъннете на роднини, които не сте чували от години, да направите компромиси и да помолите за компромис. Никой не е безгрешен, но и ничия уста не е заключена, че да каже „Съжалявам, прости ми“. Бъдете добри един към друг. Ако не през цялата година–то поне за един ден забравете различията си. Не таете чувствата и емоциите, изгладете неравностите в отношенията с другите. Може дори и да ви хареса. И тъй-като това е вероятно последният пост, който пиша преди Бъдни Вечер:
Весели празници драги ми читатели, спасяващи ме от бялата жилетка, четейки тези редове. 
Постнато на 
Тагове: 
Категория: 
Сподели:
emoss @ 21:03 21 дек, 2009
Добро изказване. Браво!
ипотпал @ 15:32 24 дек, 2009
„Баба Наста“–и ние така наричахме старата жигула, която се спомина. До колкото знам така си кръщавали колите в Русия преди сумати време
Но не съм сигурен дали е Наста или НастЯ.
Силия @ 23:06 2 яну, 2010
Бъкано е с истории за това как от провинцията са дошли в София. Твоята е на обратно. И аз обичам София. И мен ме е страх от тишината. И аз не мога да заспя без светлината от уличните лампи и шума на 88 и 120 от булеварда. Не е странно. Да си градско дете не е чак толкова лошо, а на теб хич не завиждам, че е трябвало да се разделиш с това бетонно чудовще… което въпреки това обичам.