NOK(054) Милиони хора, ужастно много души, мисли, чувства, истории..Театъра, бързината на живота, напрежението, някой и друг нахален шофьор, училищата, децата, забързаните бизнесмени и нощните лампи, превръщащи всичко в огнената феерия на града..

Навън нежно вали тих снежец и като хала връхлита вихрушката и го завърта,  разхвърля..Наблюдавам ученик 12 клас се приближава към входната врата със закрито от шал лице..След малко в класната стая влиза моя съученичка с новината, че класната ми е болна и следователно след 4-тия час си отиваме..Та аз значи ще съм три часа сам със себе си, в града..Излизам и бодро тръгвам към центъра. Изпращам Мила до тях, много обичам да си приказвам с нея, много реален човек е. От там тръгвам да обикалям магазините..Оглеждам хората, бързащи..Минавам покрай едно училище (където за малко да ме сгазят на пешеходна пътека) и се заглеждам в четвъртокласниците, тълпящи се пред едно магазинче за закуски. Влизам в магазин за телефони, посрещат ме с усмивка и въпрос какво желая. Отвръщам, че само разглеждам и хващам първото демо-хенди да го разчовъркам. Усещам какво недоверие има асистентката в мен и точно това я кара да стои близо до мен и да наглежда какво върша. Приключвам с телефона, пожелавам лек ден с усмивка и отварям вратата на една дама, влизаща в магазина.. :)

Но града има и друго лице, добре описано в едно стихотворение на Смирненски:

Зимни вечери

Като черна гробница и тая вечер

пуст и мрачен е градът;

тъпо стъпките отекват надалече

и в тъмата се топят.

Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка

с жълти стъклени очи,

оскрежената топола – призрак сякаш –

в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,

посребрени с тънък пух,

и снегът, поръсен с бисерни искрици,

хрупка с вопъл зъл и глух.

А в мъглата – през безплътните и мрежи

мълком гаснеща от скръб,

младата луна незнаен път бележи

с тънкия си огнен сърп.

*

Вървя край смълчаните хижи,

в море непрогледна мъгла,

и вечната бедност и грижа

ме гледат през мътни стъкла.

В стъклата с десница незрима,

под ледния дъх на нощта,

чертала е бялата зима

неземни сребристи цветя.

Но ето къщурка позната;

в прозореца детска глава;

и грубо гърмят в тишината

пияни хрипливи слова.

Завърнал се в къщи – безхлебен,

пиян пак – бащата ругай:

и своя живот непотребен,

и своята мъка без край.

Завесата мръсна, продрана,

и едър мъглив силует

размахва ръцете в закана,

от помисли странни обзет.

Децата пищят и се молят,

а вънка, привела глава,

сред своята скръб и неволя

жена проридава едва.

*

Сякаш плачът и дочули са,

сякаш са ехо в снега –

звъннаха в сънната улица

песни на скрита тъга.

Трепка цигулка разплакана,

сепна тя зимния сън,

мигом след нея, нечакано,

хукнаха звън подир звън.

Пак ли са старите цигани?

ize="2">Пак ли по тъмно коват?

Чукове, сръчно издигнати –

сръчно въртят се, гърмят.

Трепна в бараката сгушена

пламък разкъсан и блед;

а от стрехата опушена

спускат се змийки от лед.

Пламва стомана елмазена,

вие се, съска, пълзи –

с тежките чукове смазани,

пръска тя златни сълзи.

Синкави, жълти и алени

снопчета пламък трептят,

в огнен отблясък запалени,

черни ковачи коват.

*

А навън мъглата гъста тегне,

влачи своя плащ злокобно сив,

и всуе се мъчи да пробегне

остър писък на локомотив.

Мяркат се незнайни силуети,

идат странни – странни гинат пак:

електричен наниз морно свети,

през завесите от черен мрак.

И в мъглата жълтопепелява,

в нейното зловещо празненство,

броди тежко, неспокойно плава

някакво задгробно същество.

Той е – слепия старик се връща,

с него натоварено дете,

потопени в хаоса намръщен,

бавно, бавно се разтапят те.

Братя мои, бедни мои братя –

пленници на орис вечна, зла –

ледно тегне и души мъглата, –

на живота сивата мъгла.

Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.

Полунощ ли е пак?

В уморения мрак

като копия златни пламтят светлини

и се губят по белия сняг.

Струят се без ред бледожълти петна

от прозореца в скреж,

и – разкъсващ, зловещ –

през стъклата процежда се плач на жена,

и горят и трептят свещ до свещ.

*

Сред стаята ковчег положен,

в ковчега – моминско лице,

и жълти старчески ръце

у дъсченото черно ложе.

Проточено ридай старуха,

нарежда горестни слова,

в миг потреперва и едва

сподавя кашлицата суха.

Неясно по-стените голи –

пробягват сенките завчас;

пред мъничък иконостас

детенце дрипаво се моли.

В прозореца свещите бледни

целуват ледени цветя,

и, в свойта кратка красота,

цветята се топят безследно…

*

И пак край смълчаните хижи

вървя в бледосиня мъгла

и вечната бедност и грижа

ме гледат през мътни стъкла.

Като че злорадствени песни

напяват незнайни беди,

и трепнат, угаснат и блеснат

над затвора двете звезди.

А спрели за миг до фенеря,

чувалчета снели от гръб,

стоят две деца и треперят

и дреме в очите им скръб.

И сякаш потрошена слюда,

снежинки край тях се въртят;

и в някаква смътна почуда

децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,

прелитат, блестят кат кристал,

проронват се бели и чисти

и в локвите стават на кал.

Оставям на вас да решите за себе си какво е града, за мен това е сърцето на живота и убийството на скуката :)

Постнато на 11 февруари, 2008
Тагове: , ,
Категория: Основна
Сподели: Edno23 Свежо

  1. Ники-9в @ 17:33 5 мар, 2008

    брей ти си бил малко романтично зайче! :)